Колко силно може да е едно сърце... колко търпелива може да е една душа...колко дълго се усмихваме дори, щом напират в нас сълзи...
Безумни въпроси под подредените коси, влажността в тези усмихнати очи, погледите втренчени в безкрая, самотата в слънчевия ден, вятъра разпиляващ чувства и мечти..... Безброй неизказани думи, безброй въпроси останали нечути...и едно дете, забравило реалността...
Меланхолия една, натежала над мига; "да стискам зъби мога - нали съм мъжко момиче...всеки мой провал сили ми е дал..."
А то е толкоз трудно ... толкова непоносимо трудно, да си сам и насреща за всички... да искаш да викаш,а да се смееш в захлас...да ти се плаче, а усмивка да грее на теб...спокоен да си, а всичко отвътре да те гори...да подтискаш чувства и емоции, да се бориш, да паднеш и да можеш да станеш, да търсиш подкрепа, а да намираш укор...да слушаш, но да не те слушат, да даваш, но да не ти дават, да търсиш, но да не те търсят, да си сам...просто толкова сам.
И там, когато си напълно сам да намираш себе си в черното мастило. И ей така на "лист хартия" тъгата ще заключим пак. Те редовете ще са тук, ще чакат, пропити от солените сълзи, до следващия миг на слабост, когато над хартията си просто ТИ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар